Първото, което трябва да уточним е: що е то истинско покаяние. А второто - за какво може да се покайва един народ, който вече спазва Божиите заповеди, включително съботата и живее непорочен живот, що се отнася до моралното поведение.

Вярата в Бога и нейният плод на покаяние за греха са естественият и автоматичен резултат от общението с Бога. Откровението на Божията доброта и праведност, придобити единствено чрез активна връзка с Него е това, което води хората към покаяние (Римляни 2:4). Ако няма такова общение, няма истинско покаяние. Колкото повече душата общува с Бога, толкова повече се запознава с Него, толкова по-силно става убеждението в греха и толкова по-дълбоко и по-интензивно е покаянието.

„Колкото по-близо идваме до Исус и по-ясно разпознаваме чистотата на Неговия характер, толкова по-ясно ще виждаме извънредната греховност на греха и толкова по-малко ще имаме желание да превъзнасяме себе си. Ще има непрекъснат стремеж на душата към Бога, едно непрекъснато, сериозно, сърцераздирателно изповядване на греха и смирение на сърцето пред Него. При всяка стъпка напред в християнския ни опит нашето покаяние ще се задълбочава.“1

За Енох се казва, че „колкото по-тясна бе връзката му с Бога, толкова по-дълбоко бе усещането му за собствената му слабост и несъвършенство“.2

Покаянието не може да бъде изкуствено възпроизведено. То не може да се изработи механично, не може да се предизвика, както другите човешки емоции. Когато Светият Дух докосва струните на човешкото сърце, Той просто го разтапя и покорява чрез Своята сила да убеждава в грях. Тогава настъпва истинското покаяние. Скръбта за греха и покаянието се получават естествено и автоматично в отговор на делото на Духа постоянно да впечатлява ума с красотата на Божия характер в Христа Исуса. Когато вярващият постоянно гледа към Исус и отваря сърцето си за Него като за приятел в свято общение, всяка себеправедност и въображаема доброта биват отстранени и се открива голотата на човешката душа. Тогава естествената реакция на душата е смирено да се преклони в разкаяние.

„Един-единствен лъч от Божията слава, един проблясък от Христовата чистота прави да изпъква болезнено всяко петно на осквернение и оголва уродливостта и дефектите на човешкия характер; прави очевидни несвятите желания, неверността на сърцето, нечистотата на устните. Делата на невярност от страна на грешника, чрез които не признава Божия закон, биват ясно изложени пред неговото духовно зрение и духът му бива поразен и сломен под влиянието на изпитващия Божи Дух. Той се отвращава от себе си, като вижда чистия и неопетнен характер на Христос.“3

Когато пророк Исая видя Божията слава в храма, той бе поразен и потресен от чувството за собствената си морална слабост и несъвършенство на характера. Пророкът извика отчаяно: „Горко ми! защото загинах; понеже съм човек с нечисти устни, и живея между люде с нечисти устни, понеже очите ми видяха Царя, Господа на Силите“ (Исая 6:5). Преди да има тази променяща живота лична среща с Бога в светилището, той бе подтикван да изобличава греховете на другите. Той посочваше прегрешенията им със следните сурови думи: „Горко на беззаконника! нему ще бъде зле, Защото въздаянието му ще бъдат делата на ръцете му” (Исая 3:11). „Горко на ония, които наричат злото добро, а доброто зло; които турят тъмнина за виделина, а виделина за тъмнина; които турят горчиво за сладко, а сладко за горчиво! Горко на ония, които са мъдри в своите очи, и които са разумни пред себе си! Горко на ония, които са юнаци да пият вино, и силни да подправят спиртно питие“ (Исая 5:20-22).

Въпреки че пророкът в ревността си за Бога бе подтикнат да осъди преобладаващото беззаконие около себе си, той не бе непременно убеден в собствената си греховност на този етап от духовното си развитие. Едва след съдбовната си среща с Бога в храма пророкът осъзна своя греховен живот в ярък контраст с Божията слава, така живо впечатлила ума и сърцето му. В резултат на тази незабравима среща, „Горко вам“ се обърна в „Горко ми...“

„Исая бе изобличил греха на другите; но сега се видя изложен на същото осъждение, което беше произнесъл над тях. В поклонението си на Бога се беше задоволил с една студена, безжизнена церемония. Не осъзнаваше това, докато не видя Господа във видение. Колко незначителни му изглеждаха сега неговата мъдрост и таланти, докато се взираше в святостта и величието на светилището. Колко беше недостоен! Колко негоден за свещената служба! Начинът, по който се видя сега би могъл да бъде изразен с езика на апостол Павел: „Окаян аз човек! кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” (Римл. 7:24)“ 4

Божията църква на остатъка днес, макар и обект на Божието върховно внимание, е също толкова сляпа за истинското си духовно състояние, колкото и пророк Исая беше преди личната си среща с Бог в храма. Високият ѝ? статут като хранител на свещените истини и непорочното ѝ? поведение, за съжаление, са довели до нежелания ефект да си въобразява, че се намира в по-добро положение, отколкото всъщност е. Нейната оценка за собственото ѝ? духовно състояние се различава значително от тази на Верния и Истинен Свидетел, Който казва: „а не знаеш, че ти си окаяният, нещастен, сиромах, сляп и гол“ (Откровение 3:17). Искрено несъзнавайки истинското си състояние, тя уверено възкликва: „Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо“ (Откровение 3:17). Докато Божиите люде се доволстват в това триумфално, самохвално отношение, измамени от величината на предполагаемата си доброта, Светият Дух не може да ги убеди в грях. Не може да има истинско сърцераздирателно покаяние и изповядване на греха, нито истинско общение с Бога, ако това пагубно състояние на ума не бъде решително премахнато и изоставено.

Книжниците и фарисеите по времето на Исус се гордееха с изработената си себеправедност. Призивът на Йоан Кръстител „Покайте се, защото се приближи небесното царство“ (Матей 3:2), не им направи никакво впечатление. Призивът да се покаят беше отвратителен за тях. Заслепени от усещането за чувствително духовно превъзходство по силата на родството си с Авраама и многобройните си реформи, ориентирани към извършването на дела, както и на твърдия си формализъм, те не чувстваха нужда от Спасител, не изпитваха потребност да се смирят и да изповядат греховете си и със сигурност не изпитваха нужда от покаяние. Исус описа тези самозаблудени религиозни изповедници по Неговото време като „... варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и с всякаква нечистота“ (Матей 23:27). Те бяха объркали външното съобразяване с правилата и нормите с правдата, която извира естествено от сърцето. Не знаеха нищо за кротостта и смирението на сърцето, което се придобива само в училището на Христос и се усвоява само чрез постоянно общение с Него.

Призивът, който намираме в посланието до църквата в Лаодикия: „Затова бъди ревностен и покай се“ (Откровение 3:19), макар и непопулярен, трябва да се възприеме много сериозно от всеки член на църквата днес. Ние живеем в периода на Лаодикия. Следователно, този призив към покаяние се явява настоящ дълг. Ако не се вслушаме в него, определено ще бъдем избълвани от устата на Христос, което е акт на пълно отхвърляне. В живота на хората, които обърнат внимание на призива, ще се наблюдават пълно смирение, себеотрицание и пълно предаване на себе си на Бога като това, което пророк Исая преживя в храма, докато гледаше Божията слава. Никой, освен онези, които подобно на Исая чрез вяра срещнат Бог в светилището, няма да има привилегията да познае Божията доброта, водеща до покаяние (Римляни 2:4).

„Видението, дадено на Исая, представя състоянието на Божия народ в последните дни. Те имат привилегията чрез вяра да видят работата, която се извършва в небесното светилище. „И отвори се Божият храм, който е на небето, и видя се в храма ковчега на Божия завет“ (Откр. 11:19). Като гледат чрез вяра в Светая Светих и виждат делото на Христос в небесното светилище, те разбират, че са хора с нечисти устни - хора, чиито устни често са изричали суета и чиито таланти не са били осветени и използвани за Божия слава. Те с право могат да се отчаят, когато съпоставят собствената си слабост и недостойнство с чистотата и прелестта на славния характер на Христос. Но, ако подобно на Исая, получат впечатлението, което Господ желае да бъде отпечатано в сърцето им, ако смирят душите си пред Бога, тогава има надежда за тях. Дъгата на обещанието е над престола и делото, извършено за Исая, ще бъде извършено и у тях. Бог ще отговори на молбите, идващи от каещото се сърце.“5

Исаевото видение на Бога в храма е символ на опитността на Божия народ в последните дни. Чрез вяра те ще имат привилегията да следват Исус в Светая Светих. Докато общуват с Него и съзерцават заключителното Му дело в светилището, те ще бъдат доведени да схванат нещо от Неговата огромна любов в заличаването на греховете им завинаги от паметта и от записаните книги; по-ясно ще съзрат степента на нечистотата на сърцата си и деформацията на характерите си в ярък контраст с чистотата на Христовия характер. Като резултат, тяхното покаяние извънредно ще се задълбочи. Те ще въздишат, ще плачат и ридаят между предхрамието и олтара; ще смиряват душите си и ще молят усърдно за чистота на сърцето.

„Всички трябва да разберат по-добре делото на изкуплението, което се извършва в небесното светилище. Когато тази велика истина бъде видяна и разбрана, онези, които я държат, ще работят в хармония с Христос, за да подготвят един народ да устои във великия ден Господен и усилията им ще бъдат успешни. Чрез изследване, размисъл и молитва Божият народ ще бъде издигнат над обикновените, земни мисли и чувства и ще бъде приведен в хармония с Христос и Неговото велико дело за очистване на небесното светилище от греховете на хората. Вярата им ще Го последва в светилището, а поклонниците на земята внимателно ще преглеждат живота си и ще сравняват характерите си с великия стандарт на праведност. Те ще съзрат своите недостатъци.“ 6

Покайващият се вярващ наистина няма представа за степента на греховността на своя живот. Той не е в състояние да схване с ума си чудовищността на вината за своите престъпления и грехове. Поради това, покаянието му във всеки един ден никога не е достатъчно дълбоко. Той не знае за какво да се разкайва! Той не осъзнава, че дължи на Божия закон много повече от това, за което се кае и изповядва всеки ден. Книгите в светилището съдържат много повече грехове от това, за което обикновено се каем и изповядваме ежедневно.

Всяко човешко дело се разглежда пред Бога и се отбелязва за вярност или невярност. Срещу всяко име се вписва с безкомпромисна точност всяка лоша дума, всяка егоистична постъпка, всеки неизпълнен дълг, всеки скрит грях, всяка изкуствена поза. Пренебрегнатите изпратени от небето предупреждения или укори, пропилените моменти, неизползваните възможности, влиянието, упражнено за добро или за зло, с неговите широкообхватни резултати - всички тези неща са регистрирани от записващия ангел.“ 7

Дори греховете, които все още не са действително извършени, са записани в небесните книги и свидетелстват срещу хората в съда.

„Божият закон се простира не само до външните действия, но и до чувствата и мотивите. Той разкрива тайните на сърцето, като пролива светлина върху нещата, преди да бъдат погребани в мрака. Бог знае всяка мисъл, всяка цел, всеки план, всеки мотив. Небесните книги съдържат записи и на греховете, които биха били извършени, ако имаше такава възможност. Бог ще доведе на съд всяко явно и тайно дело.“ 8

В идеалния случай, колкото повече греховността на един човек е изкарана наяве, толкова по-дълбоко ще бъде покаянието. За съжаление, разбирането на човека за греховността на живота му може да бъде ужасно изкривено и дори замъглено в резултат на градивни промени, въведени в практиката му при неговото обръщане. Въвеждането на положителни изменения в диетата, облеклото, нравите и поведението често карат мнозина да мислят (неправилно), че са станали все по-праведни и следователно все по-малко грешни. Това в най-добрия случай е самоизмама; това е самата същност на лаодикийския застой, който казва: „Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо“. Излишно е да казвам, че е много по-лесно да попаднем в този капан, отколкото много хора осъзнават. Всъщност това е състоянието на мнозина в църквата, въпреки че може да не бъде разпознато и признато. Това обяснява защо за Лаодикия Исус заявява: „А не знаеш...“ Като вземем предвид всичко изказано дотук - това е едно пагубно отношение и влияе много върху степента на изпитаното покаяние.

Бог ще има народ в последните дни, който ще бъде тясно свързан с Неговия Син в контекста на приключването на Неговото служение в Светая Светих. Те ще бъдат доведени до пълно схващане на греховността на живота си, дори до степен да се отчаят. Тези души много ясно ще прозрат своята греховност в контраст с несравнимата прелест на Христовия характер. Тогава ще бъдат доведени от Светия Дух да се отърсят от лаодикийския манталитет, който е толкова разпространен в църквите в наши дни, и да преминат през духовен катарзис, характеризиращ се с дълбоко изследване на душата и дълбоко покаяние. Това преживяване ще бъде подобно на опитността на Исая, с тази разлика, че ще бъде много по-интензивно и много по-продължително. Наречено „смиряване на душата“ (Левит 16:29; 23:27-32), именно то е, което подготвя църквата на остатъка за окончателното умилостивение и очистване.

„Видението на Захария за Исус Навин и Ангела се отнася с особена сила към опитността на Божия народ в заключителните сцени на великия ден на изкуплението...

Както Исус Навин се моли пред Ангела, така и църквата на остатъка, със съкрушено сърце и непоколебима вяра, ще се моли за прошка и избавление чрез Исус, техния Застъпник. Те напълно осъзнават греховността на живота си, виждат своята слабост и недостойнство; и са готови да се отчаят.“ 9

Днес сме призовани към дълбоко себеизследване и покаяние (по Йоил 2:13.) За да се случи това не е достатъчно обичайното придържане към студени, бездушни, формални обреди и церемонии в църквата. Нито обичайното проповядване на безжизнени, теоретични проповеди, нито предлагането на анемични, механични молитви в църквата и в дома ще доведат до тази опитност. Резултат ще има единствено от практическа религия, характеризираща се с непрестанно търсене на Бога в ежедневно, ежечасно общуване и пълно сливане с Него.

Тъй като живеем в действителния Ден на умилостивението, не можем да продължим в църквата да работим рутинно, както преди. Христовата повеля към църквата на остатъка е смиряване на душата. Исус скоро ще извърши окончателното Си умилостивение; Той е на път да даде заповедта: „Съблечете от него изцапаните дрехи и... ще те облека в богати одежди“ (Захария 3:1-5). Не след дълго, в съответствие със Своята заключителна служба в небесното светилище като Първосвещеник, Исус ще очисти Своя народ от всяко нечестие и грях, като ги удостои със Своята съвършена праведност. Онези, които често са тъгували за духовния си упадък и са скърбили за душевната си нищета, ще получат Неговата праведност, докато небрежните и безразличните ще бъдат отсечени от Неговия народ.

Ще бъдете ли един от благословените, които ще се възползват от Неговото окончателно изкупление и ще бъдете ли част от 144 000? Името ви ще остане ли записано в книгата на живота на Агнето? Ще се очистите ли напълно и завинаги от всяка неправда и ще бъдете ли приготвени да заживеете в обществото на безгрешните ангели? Дано Господ счете всички ни за достойни! Затова, бъдете ревностни и се покайте!

„Когато Божиите люде смирят душите си пред Него, умолявайки за чистота на сърцето, се дава заповедта: „Съблечи от него нацапаните дрехи“ и се изричат окуражителните думи: „Ето, отнех от тебе беззаконието ти, и ще те облека в богати одежди“ (Захария 3:4). Съвършената дреха на Христовата праведност е поставена върху изпитаните, минали през изкушения, верни Божии чеда. Презираният остатък е облечен в славно облекло, което никога повече няма да бъде осквернено от покварата на света. Имената им са запазени в книгата на живота на Агнето, записани редом с вярващите от всички векове. Те са устояли на хитростите на лукавия, ревът на дракона не ги е отклонил от тяхната вярност. Те вече завинаги са защитени от измишленията на изкусителя. Греховете им биват прехвърлени върху първоизточника на греха. На главите им е поставена „хубава митра“. 10